Висиш до 20 ч. в офиса, докато не се сетиш, че си на концерт и вече закъсняваш. На път искаш все пак да се освежиш с нещо бързичко и витаминозно – фреш.
1-ви клекшоп: „Оо не, не правя фрешове аз – затварям. Избери си, каквото е останало на витрината“ (кифли, понички и подобни заместители на прясно изцеден сок)
2-ри клекшоп: „Нема цвекло, свършИ.“
3-тият вече ни посрещна с димяща цигара на барплота, която премести, да не би случайно да я изгасим. Но въпреки посрещането, свърши работата – една чаша измъчен фреш.
И така победоносно вече се запътваш към Двореца на културата, като междувременно те заговарят поне няколко човека да искат разни неща от теб.
Безсмислена интродукция, която беше заличена след появата на Postmodern Jukebox на сцената. Позитивни, енергични, талантливи, всеотдайни артисти с различни умения и разнообразие от инструменти, събрани в един уникален синтез. Изпълненията им са кавъри на световноизвестни парчета, но толкова пречупени, джазирани и различни, че на моменти се чудиш „това наистина ли е тази песен?!“
Концертът беше поднесен като цялостна шоу програма с всичките им артисти. Нещо между вариете, кабаре и цирк (без животни :D). За пръв път бях на подобен спектакъл и не мога да отрека, че музикантите са впечатляващи, НО защо по дяволите се прави на място като НДК?! Тази музика се танцува, усеща, живее и за мен е напълно безумно да вържеш цяла зала по седалките да си тактува с крак. Поне моето усещане беше такова и дори не можах да изчакам любимата ми песен “Creep”…
Както и да е, хубаво е да има музиканти, които пълнят зали и най-важното ни качват на машината на времето. Пък дори и за малко.